Знаете ли, че приказките са истина?
„Малката картина на голямата Истина”
В един хубав летен ден, една жена беше тръгнала към морето. Тя вървеше забързано, вперила поглед напред, сякаш нещо я теглеше като магнит. Морето! Обичаше морето, разбираше го: когато е спокойно, напяваше с нежен глас, когато се вълнуваше – водите му подскачаха от радост и се разливаха на бяла пяна, а когато се бунтуваше, сърдито се издигаше на огромни вълни и грамовитият им стон отекваше надалеко. Живата му и мощна сила всяваше респект. Тази обич беше взаимна. Морето я познаваше и я очакваше, да сподели своите вълнения. Водата отмиваше всяка тъга от сърцето й и на душата й ставаше леко.
Днес, тя вървеше усещайки, че този ден беше специален и усмихната, с разтуптяно сърце бързаше към „срещата”. В един момент, морето се откри и тя застана пред него, онемяла от красотата на гледката. То беше спокойно и величествено! Небето го обгръщаше с отворени обятия в нежна прегръдка. Водата се разстилаше, като мека синя коприна, бавно се полюшваше и се сливаше в далeчината с небесната синева на безкрая. Изпращаше своята любов, на гладки вълни към сушата, която, зажадняла, очакваше тази прегръдка, отново и отново. Земно и неземно, красотааа! Жената стоеше на брега, с потънали в мокрия пясък крака, погълната от магията. Вълните я достигаха, обливаха гальовно глезените й и се разбиваха на още по-малки вълнички около нея. После, бавно се връщаха назад, повличаха пясъка под ходилата й, като леко я придърпваха навътре, подканвайки я да се потопи и усети топлината на водата. Потънала в музиката на вълните,заслушана в пулса на вълните, вдищваше и издишваше и ударите на сърцето й полека-лека се сливаха в едно с ритъма на морето.
Сърцето й трепна тревожно, когато мислите й, я отведоха към по-малката й сестра, която от много време се бореше сама в живота . Виждаха се рядко, но знаеше нейните трудности. Познаваше и нейната гордост и сила, да се справя без да се оплаква. От умиление очите й се насълзиха. Морският полъх, който си играеше с косата й, тихо й нашепна: „ Спокойно мила, не тъжи, всичко е наред.” И изведнъж от шума на вълните, до нея достигна глас, пълен с любов, така познат и скъп: „Не потъвай в грижи, дъще моя, твоята сестра не е сама, ние сме с нея. Ние сме заедно, ние всички сме заедно. Тя е бисера, ти си мидата, а ние с дядо ти, сме морето…” Но, това беше баба й?! С каква любов, с каква любов й говореше! О, нейната мила, прекрасна и най- скъпа баба! Тя, е самата Любов!
Завръщайки се бавно в реалността, все още неподвижна от това, което й се случи, повтаряше на глас:„Ние всички сме заедно”. В този момент, тя, видя Истината! Сърцето й се изпълни с радост: „Ние всички сме заедно! Какво щастие! Всички сме обгърнати с обич, никой не е сам и всичко е с а м о Л ю б о в!”. Все още тръпнеща от неочакваната среща, жената гледаше в дълечината на синята безкрайност, прозряла „тайната” за БЕЗКРАЯ НА ЖИВОТА. А, тайна ли е „тайната”? Всичко е пред очите й, а не беше го видяла. Наистина, може ли бисера да съществува без мидата, а мидата да живее без морето? Тя се засмя, колко е ВИДИМО НЕВИДИМОТО! Но, щеше ли да достигне до истината, ако не беше изживяла, днес, този момен? Каква малка картина на една голяма Истина! Живот в живота на Вселената. Живеем в Единството на едно Цяло. Всеки един е ценна и неизменна част от това Единно цяло. ЕДНО ЦЯЛО, ЕДНА СЪВЪРШЕННА СИСТЕМА – ЖИВОТ. НЯМА ТАЙНА, ТЯ, ИСТИНАТА Е ПРЕД ТЕБ И ОЧАКВА САМО ДА Я ВИДИШ.
Бисера – мидата – морето…
Човек – Земя – Космос…
Истината, няма как да се поднесе наготово, тя се изживява. Човек бива поведен, но всеки един я достига сам, в неговия личен момент.